За православната йога и още

  

Тази публикация е посветена на исихазма (радикално мистично направление в православието, често отричано от официалната църква). 
 "Сега в третото хилядолетие, ние в лицето на квантовата физика и науката въобще, строим ядрени колайдери, за да регистрираме и докажем божествена частица, а в X, XI, XII, XIV век е имало отработени съзнания, които са имали в личния си опит визия, пряк докос до божествеността, от която са черпили знания, които ни оставят. Ние работим и усъвършенстваме техническите си приспособления, а исихастите са отработвали психосоматичната си цялост, която е можела да понесе божествената енергия. Колко е голяма разликата в търсенията на съвременния човек съпоставени с потребите на тези великани на духа, отработили душевното си око, с което навлизат в енергетичната творческа тайна на Бога, като категорично разграничават божията енергия от недостъпната за познание божия същност." (Борислав Борисов, Портал 12).
Представям и информация касаеща някои от исихастите, живяли в България.
Въпросното религиозно-философско учение съвсем условно може да бъде наречено "православна йога" (при все че православието заклеймява йогата). Защо пък точно "йога" ще стане ясно след малко.
Йога е възникнала на изток система от физически, умствени и духовни практики, чиято крайна цел е сливането на човека с природата - тоест постигането на хармония между индивидуалната човешка душа и Космическата Душа (Брахман, Ишвара, Бог и т.н.). Произходът на думата йога в санскрит може да се изведе от 3 корена, описвайки 3 различни основни значения:

- първо е значението, произтичащо от преходния глагол юджир - свързвам, обвързвам, съединявам, сливам, обединявам, впрягам

- вторият произход на думата се свежда до значението на преходния глагол юдж - управлявам, контролирам

- третото значение идва от непреходния глагол юдж със значението на концентрация

С времето думата Йога придобива допълнителни значения, често свързани с конкретната практика. Известни са поне 40 значения, в които думата се употребява. Всичко, което е свързано със самоконтрол и концентрация и води до единение с Бога, в определен смисъл е йога.

Връщам се на така наречената "православна йога" - исихазма. Думата "исихазъм" произлиза от гръцкото "isychasmós", а но пък от "isychía", спокойствие, тишина, уединение). Учението възникнало през 4-7 в. и се възродило в края на 13-14 в. (възраждането му се свърза с имената на Григорий Синаит, Нил Сорски, Григорий Палама). За разпространението му из православните страни, голяма заслуга имал най - известният измежду българските ученици на Григорий Синаит: Теодосий, наречен по - късно Търновски.

  Във Византия исихасти били наричани онези монаси, които прекарвали живота си в усамотение и молитви. През XIV век, за разлика от предишните векове, исихазмът се превърнал в широко разпространена монашеска практика, а бързо след това и в учение, което си поставяло за цел да възстанови прекъснатата връзка между човека и Бога (подобно на богомилството, което обаче исихастите заклеймявали).

  Според исихазма, единението с Бог може да се постигна чрез „пречистване на сърцето” в резултат на усилена молитва и самовглъбяване. За исихастите единението с Бога се изразявало в това, човек да успее да постигне състояние на съзнанието, при което да види Божествената светлина. Това според тях се постига чрез особена исихастка практика. Тя включвала поставянето на тялото в специално положение, задържане на дишането и непрекъснато повтаряне на Иисусовата молитва ("Господи Иисусе Христе, сине Божий, смили се над мене, грешния"). По този начин човек постепенно достига до състояние на блаженство и в края на краищата съзира Божествената светлина - онази, която преди това били в състояние да видят само учениците на Иисус Христос. Практиката напомня на повтарянето на мантри в някои източни учения.

 Според едно православно определение исихазмът е "целокупно учение-действие, насочено към придобиването на Светия Дух и обожението на душата и тялото. Това учение-действие засяга всички сфери на човешкия живот". Обожението е същността, практикуването, смисълът, а в есхатологичен план - и крайната цел на християнския живот. Исихазмът е насочен към пречистване от страсти и постигане на висши изживявания, придобиване на Христов ум (т.е. придобиване на Христовото мислене), постигане на хармония на божествените енергии във физическото тяло.

  В християнската аскетика методът за умствено вглъбяване, безмълвие и самоконтрол е известен под различни наименования: “умствено дело” /умное делание/, "умна молитва", “сърдечно дело” /сердечное делание/, “сърдечно съзерцание”, умствено съзерцание”, “пазене на ума” и “пазене на сърцето” /сердечное хранение/, “сърдечно трезвение”, или само “трезвение” /трезвение в смисъл на будност, трезвеност, въздържаност/. Също се използват “сърдечно внимание”, “умствено безмълвие”, само “безмълвие”, “сърдечна молитва”, “умствена молитва”, “непрестанна молитва” и други. Всички тези наименования отразяват различни страни на метода, но по същество се отнасят за едно и също нещо. Те посочват или изразяват връзката на метода с ума, сърцето, насочеността на вниманието, характера на умствената дейност или спецификата на молитвата. Именно поради факта, че мълчанието като духовна практика е най-впечатляващата външна проява на метода, а умствената чистота и безмълвието – идеал, практикуващите го през 13-14 век и след това били наричани исихасти. Оттам и цялото направление на съзерцателното монашество в Православието, добило популярност и разпространение по това време, носи името “исихазъм”.

 За православните народи в периода XIII - XV ве, исихазмът означавал много повече от едно учение, което се стремяло да осъществи връзка между човека и Бога. Въпреки проповедите си за усамотение и молитва, повечето исихасти били много активни хора, които не се задоволявали само с исихастката практика зад стените на манастирите. Те обикновено пътували много, обикаляли различни манастири, пребивавали в съседни или по - далечни страни, работейки усърдно за задълбочаване на църковните и литературните връзки между православните народи, но запазвайки чувството, че са синове на своите народи.

Най - видният привърженик на исихазма в България бил не кой да е, а един от последните ни средновековни владетели - цар Иван Александър (управлявал в периода 1331 г. - 1371г.). През първите години на своето управление владетелят бил дълбоко вярващ, но не и религиозен фанатик. Към средата на 14-ти век монархът бил завладян от исихастките идеи. Започнал да подкрепя исихастите. Особено двама от главните проповедници на учението - Григорий Палама и Григорий Синаит. По онова време исихазмът си бил спечелил позицията на официално учение във Византия.

 Докато в Константинопол се водели доста спорове относно правотата на исихазма, българският владетел прегърнал безусловно идеите му. Най - вероятно за религиозния му устрем главна роля изиграла смъртта на двама от синовете му и разводът с първата му съпруга - Теодора Басараб. От друга страна самата обстановка в страната било невероятно наелектризирана. Задаващото се турско нашествие и ужасната чума водели обикновените хора към неверие и към отричане на официалните догми. Такава била картината не само в България, но и в цяла Европа по онова време.

  Разногласия във връзка с разпространяващите се на Балканите учения не липсвали и в България. Идеологическите спорове в Търновград през 50-те години на века са описани в житието, което константинополския патриарх Калист написал за видния български духовник и исихаст Теодосий Търновски. След като Теодосий заедно с ученика си Роман се преместил в селището Килифарево до българската столица, царят попаднал изцяло под неговото влияние. Преди това двамата аскети живеели в пограничната пустинна област Парория заедно с Григорий Синаит и други техни съмишленици (на границата между България и Византия, около планините Странджа и Сакар). По онова време водените от Синаит и Теодосий парорийски исихасти, помолили българския цар да им построи нова църква и крепост, която да ги защитава от разбойническите нападения, извършвани от турски отряди. Владетелят с радост се отзовал, съграждайки укрепление и храм, и освен това им изпратил пари, добитък и други необходими им неща.

  За отношението на Иван Александър към исихастите е свидетелствал и Григорий Доброписец в Житието на Ромил Видински. Той отбелязал, че царят "забранил с гняв на многото разбойници и убийци, които имаха обичай да нанасят вреда на божиите раби и молители на всички християни и ги заплашил, че ако не прекъснат тези действия, ще подеме поголовно преследване."

  Укреплението за жалост не решило трайно проблема на хората от братството и Теодосий бил изпратен отново при царя. След удара на Сюлейман през 1350 г. положението на исихастите обаче станало нетърпимо и те изоставили обителта си, разпръсквайки се в различни посоки, като преди това подпалили кулата, за да не бъде ползвана от нашествениците.

  След като Теодосий и Роман избягали при Иван Александър, той им построил нова църква и им предоставил една от крепостите охраняващи старопланинския проход "Хаинбоаз". Теодосий основал в крепостта школа (университет), която станала известна като „Школата на Теодосий Търновски“. В школата било събрано голямо духовно братство от българи, сърби, румънци, унгарци и гърци.   Теодосий често пътувал до Търново, за да громи различни ереси. По негово желание Иван Александър свикал два църковни събора: през 1450 г. и 1460 г.

  Сред учениците и сътрудниците на Теодосий в книжовната му дейност бил Евтимий Търновски - последният патриарх на второто българско царство, реформатор на езика ни и бранител на столицата ни по време на злощастната за нас турска обсада през 1393 г.

 При падането на България под турско робство крепостта-манастир в Килифарево била обсадена, превзета и опожарена. Впоследствие на това място възникнал сегашният Килифаревски манастир чиито настоящи сгради Колю Фичето построил в 1840 – 41 г.

  Ползвани източници:

1. Уикипедия.
2. https://www.portal12.bg/Velikoto-poznanie-na-isihazma-ne-e-v-usvoyavaneto-na-Boga-a-v-slivaneto-s-Nego-VIDEO-.p4562.
3. http://www.pravoslavie.bg/…/исихазмът-сърцето-на-православ…/.
4. http://propovedi.org/?p=652.
5. http://azbyka.ru/obozhenie.
6. http://blagini.com/2011/03/исихазъм/.
7. "История за 8 клас", стр. 228-230 (Хр. Матанов, Г. Сотиров, Л. Станчев). 
8. "Цар Иван Александър Асен Миротворецът" (стр. 70, 78, 85, 86, 87), проф. Николай Овчаров.